Тухла по тухла. Градят живота си отново. 8 месеца след наводнението в село Каравелово тези хора още не могат да възстановят дома си. Разчитат само на ръцете си. Живели са без ток. Месеци без вода. Сред кал, прах, изтощение. Донка Йовчева: „Ако се откажем, все едно да се откажем от това, което си е наше, продължаваме, полека лека и така…“ Валяло е и селото пак е потънало в кал. Всеки се бори с нещо свое. Бедствието не е свършило. Мнозина са изпокарани. Разделени. За помощи - от липса на справедливост, от дълго очакване несгодите след потопа да свършат. Но те не свършват. Уморени са. Донка Йовчева: „Нормално е, защото всеки завижда на другия. На един дали повече, на друг по-малко. Нормално е да се изпокарат. Ама няма смисъл! Няма! И да се скараш - по-добре комшията да ти помогне, отколкото да си изпокараш. Не е ли така? Костадин Костадинов: „Надявам се хората, които сме тук да си помагаме един на друг. Ако сме разделени - кой ще ти помогне. Ако си паднал в гьол и няма кой да те вдигне, какъв е смисълът? Човешкото у човека трябва да ни говори. Така го разбирам аз. Надявам се повече хора да го разберат. Не зная защо не го правят.“ С носталгия си спомнят за времето когато тук били доброволците. Не знаели кой им помага. Просто хора. Било трудно, но не се чувствали сами. Сега усещането е за безвремие в което само проблемите са постоянни. С тока, водата, къщите, майсторите, вечната кал. Донка Йовчева: „Най-много ме ядосва безхаберието на политиците, безхаберието на тези отгоре. Това ме ядосва. Те си крадат, те си лъжат и си гледат тяхното да въртят, а такива като нас само страдат. Те са изпокарани, а нас - вижте ни! Те си тъпкат гушките, пък ние тикаме количките с пясък и се чудим от какво да пестим. Ами като са скарани - да напускат, що стоят горе? Ще гласуваме на всеки 6 месеца!? Ами дайте парите на болните, дайте ги на децата - толкова страдат. Що ще ги даваме на тях? Селото се възстановява бавно. Реката се чисти и по разкаляните улици непрекъснато се движат камиони извозващи пясък. Сменят се водопроводите. Но хората останали без дом се чувстват оставени сами на себе си. Павлина Ганчева: Изморили сте се виждам… Ами как няма да се изморим. Мъчим се да се оправяме. Няма на какво да се зарадваме. Трудно е, но ще се възстановим.“ Къщата на тези хора е съвсем близо до реката и е сред най-пострадалите. Отишъл си е трудът на три поколения. Получили са помощи, но те са напълно недостатъчни за да се справят. Политиката е безкрайно далеч от техния свят. Павлина Ганчева: „В Парламента са едни и същи, не могат да се разберат 2-3 години. Пак ще бъде същото. За какво да ходя да гласувам?! Временен мост свързва селото. Още седят фургоните в които никой не живее. Местните искали да ги ползват поне за баня. Но то пък вода нямало. Тук още няма отговор каква е причината за бедствието. Природата, нечия алчност, години небрежност.
